Балада за дядо Ангел

Размисли за Европа, войните и мира

Има истории, тях можем да разкажем само на майчиния си език. Тази е една от тях. Ще ви я разкажа на български.

18 декември 2019 година, Берлин

В кафето Айнщайн Щамхаус на улица „Курфюрстен“ няма свободни места. Уютното местенце, емблематично за Западен Берлин и първото, вече историческо, световно известно кафене от веригата Айнщайн в стила на едновремешните виенски сладкарници, е изпълнено с глъчка, топлина и аромат на печена гъска и билки посред пладне. През широките прозорци на страринната къща от 19-ти век, построена в стила на Ренесанса от Макс Кархо и Роберт Гутман, се виждат блестящата от скреж улица и oгряните от зимното северно слънце красиви фасади на отсрещните къщи в Берлин-Тиргартен. Нашата маса точно пред прозореца, гледащ към улицата, съм резервирала още преди седмица.

 – Моля Ви, нека бъде в някое по-закътано кътче, за да можем да се чуваме добре, тъй като по обяд става шумно, а с нас ще бъде един възрастен джентълмен… – бях помолила управителя на заведението по телефона.

След час, прекаран в обяд и приказки – за Русия през седемдесетте, за традиционното коледно меню в  Рейнланд-Пфалц, където е роден, за предизвикателствата и даровете на това да си университетски преподавател, за една недовършена докторска работа и една несбъдната академична мечта, заменена за впечатляваща политическа кариера – идва време и за десерта. Нямaме повече място след невероятно вкусния обяд, но не можем да кажем „не“. Не само, защото десертът е изкушаващ. Просто не смеем да откажем на тази специална покана.

  – Четири шоколадови муса със шпекулациус, моля – поръчва възрастният мъж до мен.

Келнерът любезно кимва и напуска масата ни. Ние четиримата избухваме в смях – като деца, намерили съкровище от лакомства, на което ще се насладят тайно, без да е нужно да го споделят с никого. Само по Коледа в Берлин може да се вкуси подобен сладкарски специалитет.

 – Това е нещо, което няма как да не опитаме – допълва джентълменът до мен, доволен, че ни е убедил да споделим десерта с него и да му станем съучастници в това малко престъпление срещу здравословното хранене.

Очите му са любящи. Желанието му – да ни почерпи. Да му позволим да бъде щедър. Поводът – наближава Коледа. И краят на годината, в която сме свършили добра работа като страхотен екип. Щастливи сме, че животът ни е събрал и усещаме, че сме перфектната комбинация. Отговаряме заедно за група млади специалисти на ръководни позиции в държавни институции и неправителствени организации от страните от Източното Партньорство на Европейския Съюз, Русия и Турция, които се обучават в колежа ни в добри управленчески практики по едногодишна програма. И се радваме на вдъхновяваща съвместна работа и успешна учебна година, въпреки някои трудности, които се наложи заедно да преодолеем през нелесната година.

Половината от мен се наслаждава на разговора и добрата компания, другата половина е напрегната. Поглеждам часовика си, като се опитвам това да не направи впечатление на никого. Времето напредва. Иска ми се да се върна в офиса в Немското Общество за Външна Политика и да свърша още куп задачи, които ме чакат, преди да мога да си тръгна спокойна от улица Раухщрасе и да се завърна там едва през януари, след празниците и заслужената почивка. Освен това след половин час имам уговорен разговор по телефона с наша колежка от фондацията в Щутгарт, която финансира квалификационната ни прпграма. Темата е важна. В удобен момент поглеждам към колежката ми Марина и й давам знак да поръча такси, с надеждата, обядът ни, макар и толкова приятен, да приключи навреме.

Докато мисля за всичко това и се опитвам да съм добър събеседник в същото време, усещам, че виното, което изпихме, замайва главата ми. Почти никога не пия вино на обяд, особено пък в работни дни, но днес никой от нас не можа да откаже.

 – Ще пием хубаво вино, нали? – беше ни поканил джентълменът до мен преди час – Нека го избера…

Аз не съм дипломат, но и без да съм, знам, че има моменти, в които човек просто усеща, че не бива да отказва. И трите кимваме, усмихваме се, приемаме поканата. Има не само моменти, в които човек не бива да отказва, но и хора, на които не можем да кажем „не“. При това – на драго сърце не казваме „не“.

Десертът се бави. Аз се притеснявам, че ще закъснея за следващата среща. Опитвам се да не го показвам. Мъжът до мен се възползва от създалата се тишина в очакване на десерта и изважда от джоба на сакото си телефона си.

 – Силвена, да Ви покажа няколко снимки от моето пътуване…

Внезапното му внимание към мен ме убодрява като глъдка добро еспресо. Докато се сетя за какво ми говори, вече съм потънала в ярките изображения на айфона. Смърчове. Заснежени върхове. Един град, сгушен в полите на една планината. Пушек от комините на стари къщи. Едно ждрело, чиято красота спира дъха ми. И времето – и то сприра. Хем съм омагьосана от тази красота, както всеки път, когато се докосвам до нея. Хем нещо в гърдите ми се надига и тежи и аз не знам дали това е радост, дали тъга, или болка.

Забравям за шоколадовия мус със шпекулациус, който чакахме, за таксито, за срещата в офиса, за безсмисленото напрежение. Изведнъж съществува само този миг. Като че ли наживо виждам и помирисвам това място, което ме кара да се чувствам в Рая, както никое друго място на света. Една за мен Обетована земя и в същото време – един нестихващ блян, с такава сила над мен, каквато аз не познавах от нищо друго.

Не спирам да се взирам в изображенията. От една страна, защото съм прикована към това, което излъчват за мен. От друга – защото бързо осъзнавам, че е по-добре погледът ми да не среща ничий друг в този момент. Тези силни чувства, този безкраен вътрешен свят, които бяха оживяли в мен, без да искат позволение, трябва някакси да си останат само в мен, а влагата в очите ми – невидима за събеседниците ми. Все пак сме на работен обяд. Съвземам се, но усещането от моя мираж оставя в мен неповторим привкус на копнеж. На значимост. На нещо толкова близо до сърцето ми, толкова интимно, че не може да бъде описано с думи.

– Много ми хареса. Благодаря Ви, че ми препоръчахте да посетя това чудно място. Беше незабравимо.

Мястото беше Смолян. Планината от снимките – Родопите. А мъжът, седящ до мен – проф. Гюнтер Ферхойген.

1. септември 2019 година, Бранденбург

-Грузия да заповяда – заявявам аз със закачлив тон, като правя път на Рашад и Нурлана от Азербайджан да преминат, за да се разминем по тесния коридор, който свързва палубата на корабчето с ресторанта. Лицата им сияят. Току що бяха прекарали петнайсетина минути сами с г-н Ферхойген до мачтата, посветени на разговори за тяхната родина. Няколко минути безценност, споделена между един учител и негови ученици. Съкровена среща между един успял политик, десетки години строил мостове между държави и общества, воден от идеалите си за една единна и обединена, органична и демократична Европа от Норвегия до Турция и от Великобритания до Русия, и двама млади общественици, които радеят за добруването на своята родина на бреговете на Каспийско море.

И двамата са приети в колежа заради заслугите, които имат в подкрепа на обществото си: Рашад е преподавател по икономика в Университета Баку. Нурлана е независим кандидат на предстоящите парламентарни избори в Азербайджан. Една борбена, умна и харизматична жена, която не се страхува да заяви пиблично своите намерения да превърне родината си в място, в което гласът на жените се чува. Още чувам думите, с които се предствя преди седмица, когато се запознаваме в Бад Белциг с новия випуск колежани, от които е част: „Казвам се Нурлана и съм феминистка“. Настръхвам, респектирана от това единство и от това безкомпромисно заявяване на себе си такава, каквато е. Докато обмислям на кого да дам думата в следващия момент, в кръвта ми се сливат две различни емоции и ме правят неспокойна – възхищението от тези смели думи и страха от това, че нещо в мен настоятелно пита: А ти, Силвена? Кога ще заявиш това, което си, без да има значение преценката на другите? В Германия, разбира се, не е голяма работа да кажеш публично, че си феминист. След толкова десетилетия борба за правата на жените това общество вече до такава степен е отворило очите си за реалността на неравенството между половете, че вече отдавна е станало повод за срам и знак за изостаналост да се отрича стойността на феминизма като политическа и философска настройка. Но при нас? Въпреки, че като студентка по педагогика бях стипендиант на зелената фондация Хайнрих Бьол, с нейния реномиран Гунда Вернер-Институт по Феменизъм & Gender Studies, и въпреки, че определям себе си в ежедневието си точно като тази млада активистка, моето мерило за смелостта ми остава умението ми да бъда себе си в родината ми. Там, където феминизъм все още предизвиква в редица невежи хора по-скоро представата за едни жени, които иската да се превърнат на свой ред в потисници, а не за един прогресивен начин на организиране на обществото, който да прави социалната справедливост, екологичното съзнание и проспериращата зелена икономика желани и възможни.

Нещо ме жегва и тази смела жена се превръща за мен в окуражаващо вдъхновение. Сърцето ми се изпълва с благодарност. И както винаги, аз не знам кой е учителят и кой – ученикът. Когато мои студенти по педагогика за възрастни в Университета Хумболт ме питат, каква е тайната на добрия преподавател, аз винаги им отговарям едно и също – нашата готовност да бъдем учители и ученици едновременно. Може би затова намирам огромно вдъховение и кураж за моята работа в трудовете на педагози като бразилианеца Пауло Фрейре – този изключителен мъдрец, посветил живота си на борба за една педагогика за възрастни, която овластява и еманципира, и която може да съществува само, ако учител и ученик са равни по стойност в нашето съзнание.

Време е за следващата малка група, която ще се се потопи в този свят разговор със своя ментор. Докато акустираме в Потсдам след близо час, г-н Ферхойген ще е провел своите съкровени разговори с всички колежани – поне такъв е планът, който заедно сме изготвили.

-Как мина? – питам аз, докато давам знак на келнера да поднесе на г-н Ферхойген още чаша охладена вода, преди около него да насяда следващата малка група колежани. Превъзбудени от разговора, Рашад и Нурлана ми отговарят само с очи. Разбирам.

-Грузия да заповяда – повтарям аз отново, следейки поредността на държавите, за която ми напомня списъкът в ръцете ми. От едната ми страна е седнал г-н Ферхойген, който загледан в блестящата водна маса около нас отпива глъдки вода в очакване на петтимата колежани от Грузия. От другата ми страна –  колежаните и още няколко колеги празнуват знойния летен ден в усилени разговори за всичко научено и преживяно в последните дни, в силен искрен смях, в снимки на палубата на малкото корабче, с което прекосяваме реката Хавел от покрайнините на Берлин и Шпрее до Потсдам – и което ще се превърне в място на незабравими спомени за началото на приятелства, които ще траят цял живот. Целта на пътуването ни: тези приятелства. И Дворецът Цецилиенхоф на брега на езерото Юнгферн, където Уинстън Чърчил, Хари Труман и Йосиф Сталин „си поделят“ Европа в края на Втората Световна война.

Грузинците се бавят, опитвайки се да се съберат: Лали, която като опитен юрист отговаря за обучителния център по правни въпроси към Министерството на вътрешните работи на Грузия, освен всичко друго е и брилиантен фотограф. Докато останалите грузинци я чакат да бъде освободена от колежаните, които не спират да я молят да ги снима, г-н Ферхойген ме заговаря.

Сядам до него за минутка да отдъхна встрани от глъчката на предната част на палубата.

-Между другото, Силвена, през ноември ще участвам в една конференция в София. Един мой приятел от годините в Ервопейската Комисия ме покани да остана няколко дни след събитието да се разходим из България. Попита ме, къде искам да ме разведе. Някъде, където никога не съм ходил. Какво да му кажа? – пита ме г-н Ферхойген. Изненадана от темата, която няма нищо общо със съвместната ни работа и същевременно трогната от този въпрос, замълчавам.

Корабчето се носи кротко по сребреещата под слънцето река и аз съзнавам този момент на блаженство. Миризмата на речна вода, премесена с тази на слънцезащитен крем по раменете ми, смеха на колежаните, който долита до нас, младият корморан, който се гмурка за своя улов пред левия бряг до нас отново и отново, сякаш да му се възхитим. Умът ми мигновено утихва, макар тези мигове осъзнатост да траят само секунди.

Започвам да прелиствам в главата ми страниците от учебника за седми клас по География на България и спомените ми от хубави пъптувания. Седемте Рилски езера, Паметника Шипка, Пантеона в Русе, Ивановските скални църкви, тракийските гробници в Старосел, долината на река Осъм и плажовете на Синеморец изникват в съзнанието ми мигновено и изчезват отново като изображения на слайдове от презентация в японския стил печакуча. После се сещам, че през ноември ще бъде зима.

Какво да му кажа? Какво трябва да види човек и да познава от съкровищата на България? Но той вече познава България толкова добре и я харесва, противореча си сама по време на бомбардировките от изображения, щурмували съзнанието ми. Разказвал ми е за срещите му в големите български градове. За огромния железен ключ за Вратите на Царевград Търнов, който кмета на града веднъж му подарил и който така го затруднил, когато се местел от един офис в Брюксел в друг. За единствената бутилка безценно българско вино, произведено от реколтата на годината, в която е роден, и което последният български монарх някога му подарил и което се загубило по пощата и никога не стигнало до него…

Хрумва ми друго. Дали има място, което, ако опознае, ще чувства България повече като мен? Място, което да ни свързва? Като лисицата и малкия принц на Екзюпери? Дали не можех вместо забележителност, да му подаря моето усещане за родно? За място, което човек можеше само да чувства? Място, което като свенлива невяста крие своята хубост и я пази само за онези, готови да я видят със сърцето си?

-Идете в Смолян – чувам се да му казвам след миг, решена – Нали ме попитахте…Това е моята препоръка.

Погледът му блуждае. Разбирам. Името не му говори нищо. Написвам името на града на празен лист хартия на латиница и му го подавам, сгънат набързо на четири. Той го прибира в джоба на сакото си, но виждам, че вниманието му вече е другаде. Опитвам се да кажа нещо, но се чувствам като търговец, който се опитва да изтъргува истинска антична монета на турист, който никога не е колекционирал монети …

-Близо е до Пловдив, нали познавате Пловдив? Само че още по наюг, близо до Гърция. В Родопите, едно място, което…

През тесния коридор между ресторанта и палубата се задават към нас устремени и задъхани от жегата и бързането Гиорги, Гиви, Саломе, Мариами и Лали с развеселени лица, утихвайки в очакване на предстоящия разговор и малко притеснени, че са ни накарали да чакаме. Ставам – не искам да отнемам и секунда от това ценно време, което колежаните имат с г-н Ферхойген.

Нищо. И да не ме е разбрал, на бележката нали пише името на града. На когото и да гостува през идната есен в България, все ще знае, къде е Смолян. Пък и кой знае, дали ще ме послуша.

Връщам се към списъка ми с държавите и започвам да търся колежаните от Армения, да са готови за предстоящия разговор на палубата – последният, преди да пристигнем. Щях да си спомня за този мой кратък разговор с г-н Ферхойген за Смолян и Родопите едва на срещата ни в Айнщайн Щамхаус в края на годината.

Посрещат ни подобаващо в музея Цецилиенхов – малък дворец, построен пo времето на Първата световна война в английски рустикален стил от Кайзер Вилхелм II за неговия син принц Вилхелм и съпругата му, Цецилия, станал световноизвестен заради Потсдамската Конференция, която приютява. Очаква ни млад, ерудиран лектор-историк, чието име за съжаление не помня, който щеше да ни разведе из вилата. Получаваме слушалки от тур гайд система, с която ще чуваме по-добре разказа на нашия водач, без да пречим на останалите посетители. Музеят е пълен с посетители, въпреки жежкия ден.

Преминаваме от зала в зала. Виждаме бюрото, на което е седял Сталин. Колежаните и моите колеги са прихласнати от разказа на умелия оратор, който ни развежда. Най-вълнуващото оставя за накрая – залата с кръглата маса и тежките завеси от червено кадифе, където тримата големи мъже на Антифашистката коалиция се договарят в края на Втората Световна война. Годината е 1945. Дните – между 17 юли и 2 август.

Докато слушаме подробностите от интригуващия глас в слушалките и се потапяме в атмосферата на това значимо, но и зловещо място, аз за друго си мисля. За България. Забравям за ролята си, за професионалната ситуация, в която се намирам. Влиянието на пространството и силата, която излъчва, правят нещо с мен, което не мога да контролирам. Очаквам окачени по стените документи и информационни табла, а не преживяване в този момент.  Но мисълта ми сама ме води. Натрапчивостта й е по-силна от мен и аз свалям слушалките, за да остана насаме с нея и да й се отдам.

Слушам. Обземат ме чувства. Като на кинолента виждам събитията от онова време такива, каквито съм си ги представяла, когато сме ги учили в часовете по история. 9-ти септември. Преврат. Дядо.

Става ми мъчно. И той така, като този историк, винаги говореше с дати. До последно помнеше кога точно се е случило всичко. Събитията го заварват като царски офицер, който е трябвало да бъде ликвидиран. Изведнъж умът ми сам си прави заключение, за което не съм го молила, и ми го сервира като нещо, на което непременно трябва да обърна внимание, точно сега и нито миг по-късно  – значи… ако всичко в тази вила, на тази маса, не се беше случило така, както се е случило, и животът на моя дядо е щял да бъде… Момент…превратът в България се случва година по-рано…

Телефонът ми звънва със служебно обаждане. Излизам бързо от залата да приема обаждането и с това презентацията на важното заключение на моя ум се налага да приключи. След малко излизат и колежаните – обиколката из музея завършва.

-Силвена, не можа да чуеш… В последната зала ни разказаха, че тук е взето и решението да се пуснат атомните бомби над Нагасаки и Хирошима – разказват ми замислените колежани.

Отново съзнанието ми, като режисьор, който не знае как да спре да твори, ми предлага „филм“. Как ми се иска понякога този неуморен творец да си взимаше отпуска и да оставяше съзнанието ми празно от време на време. Мигновено виждам историята на болното японско детенце, което сгъва от хартия стотици жерави-оригами с надеждата да оздравее. Въпреки, че знам за тази атомна трагедия още от уроците по история в гимназията, някакси на това място, като че ли за пръв път чувам за това безумие на човешката жестокост.

Докато вървим през парка към една малка избирателна секция, в която сме поканени да наблюдаваме провеждащите се днес избори за Ландтаг в Бранденбург, до мен долитат фрагменти от разговорите на колежаните. За техните Хирошима и Нагасаки. Арменците и Азербайджанците – за Нагорно Карабах. Украинците и руснаците –  за окупирания от руски военни части Крим. Говорят си съвсем човешки за безумието на политика, която изгубва своята хуманност и за тази човешка склонност да проектираме собственото си неприемливо несъзнавано върху колективния образ на другия. Тази склонност да конструираме врагове, чийто образ се захранва с тъмнината на собствената ни сянка.

Вървят и си говорят. Някои мълчат. Не спорят. Споделят. Чуват другия и болката му с отворени сърца. Виждат сълзите в очите на другия. И оправдания гняв – и усещат своите.

И аз вървя и не мога да реша дали да ги слушам, защото ме радва новооткритата им искреност и зрелостта, с която обсъждат болните теми и ми се иска този миг да не свършва – или да се отдалеча и да ги оставя сами. Избирам второто.

По пътя се сещам отново за Хирушима и Нагасаки. Значи на това място…

Спонтанно се питам – Какво ли решение щеше да вземе тогава 61-годишният американец Хари, ако беше загубил частица от сърцето си в едно такова истинско приятелство с японец, както го губеха сега колежаните, които вървят пред мен?

Истинското приятелство е опасно нещо. Онова, в което се показваме уязвими. В което допускаме неподправена близост. Спечелим ли го, губим своите обобщени представи, генерализираните образи, които са правили живота ни по-лесен, а емоциите ни – притъпени. Та кой би могъл да съчувства на един събирателен образ?

Изчезват кимоната, върхът Фуджи, пагодите и „дръпнатите очи“ на една конструирана картина, плод на човешкия ни ум, съществуваща единствено във фантазиите ни. Тяхното място заемат незабравимите очите на един единствен истински човек от Япония, когото сме опознали. Неговият глас. Неговите мисли и въпрсите, които не му дават мира. Неговият смях. Неговите деца. Неговите страхове и мечти. Топлината на неговата прегръдка. И тези нови картини имат силата да ни променят завинаги – защото не са рисунки на объркания ни ум, а живи спомени. Така разменяме изкуствени представи за преживян опит, както се заменят фалшиви монети – за истински. Може би най-ценното, с което животът може да ни дари. И същевременно това, което ни прави хора. Независимо от това дали сме политици, пилоти или учители.

20. декември 2004 година, Мартен

Беше завалял първият сняг. Вървях към къщи и треперех от студ. Връщах се от училище. Когато влязох вкъщи, се запитах: защо, когато се прибира у дома, човек винаги бърза? Събух се, без да подреждам обувките си. Влязох в кухнята гладна и се разочаровах, когато видях, че вкъщи нямаше никого. Забързана, щях да си взема раницата, да затворя вратата зад себе си шумно и да се кача горе в стаята ми, когато погледнах към хола и видях, че телевизорът работеше. А, не съм била сама. Макар, че дремеше сладко в любимия си фотьойл, той все пак беше у дома.

 – Добър вечер, дядо! – викнах аз толкова силно, че го събудих.

Поздрави ме любящо, както всяка вечер:

– Не измръзна ли, Сиско?

– Не! – отговорих аз набързо и щях да хукна нагоре, но нещо ме накара да се спра.

За къде бързах? Нямах отговор. Пуснах тежката си раница на земята и се спрях.

С колко ли любов ми казваше всяка вечер тези думи: Не измръзна ли, Сиско? От къде ли взимаше сили да бъде загрижен за мен всяка вечер. А аз? Какво му давах в замяна? Едно безсърдечно не, което, като се замисля, даже беше лъжа. Та нали през целия път мръзнах. Можеше да му го разкажа. Сигурно цял ден никой не се беше спирал да поговори с него.

Какво ли сънуваше докато дремеше? Сигурно се връщаше там, в полите на своите Родопи. Сигурно виждаше тучните ливади и чуваше кабагайдите и техните жални песни. И сърцето му се изпълваше с радост, че отново е там. Сигурно ходеше и в старата къща под Чинаря и сядаше на пейката, на която е сядал и баща му. Защо ли го събудих? Трябваше да го оставя още малко да послуша гласовете на гайдите. Можеше само да го погледам, докато спи. Можеше да си го представям.

Какъв ли щеше да бъде сега, ако животът не му беше поднесъл толкова изпитания. Кой знае… Сигурно щях да видя в него красив строен мъж, силен, решителен. Униформата му блести, като че ли днес е ушита. Брилянтин в косата, сресана назад. Играе карти с другите офицери.

Дядо беше малко потаен човек. Но когато се отпуснеше да разказва случки от интересния си живот, умееше да те накара да заживееш в неговия свят. Затова и сега го виждах такъв, какъвто сигурно е бил като млад – силен и красив. Беше служил на царската армия, беше преживял война. Беше си намерил красива и умна съпруга. Беше отгледал двама сина и своите внуци и беше успял да ги накара да заобичат мястото, където се е родил. Беше успял да ги направи горди с това, че носят неговата фамилия, единствена, неповторима: децата на Гареля – озни, който е можел да премине през планинския проход между Бяло море и Родопите, без да го разкъсат вълци или да го нападнат разбойници. И беше съумял да е в добро настроение всяка вечер, за да ме попита: Как си, Сиско? Не измръзна ли?

Беше достоен човек. И заслужаваше да остане още малко в съня си. Заслужаваше да не бързам толкова. Та аз не бях сама в къщи. Как е възможно, до сега да не бях се замисляла, че дори да сънува, той е с мен, у дома.

Взех си раницата и тръгнах нагоре към стаята ми. Защо да бързам? Нали и утре щях да се прибера вкъщи и щях, както днес, да съм премръзнала и да вляза шумно в кухнята, примряла от глад…и той щеше да ме чака на своя фотьойл и щеше да ме пита нещо. На къде съм се забързала? И защо да го лъжа?

– Измръзнах, дядо! – щях да отвърна. И сигурно това щеше да направи вечерта му различна – ливадите от съня му още по-тучни, а боровете – по-ароматни.

– Измръзнах, дядо! Навън вали първият сняг…

*

Времето изтече бързо като пясък, сипещ се от шепите на малко дете. Завърших гимназия и започнах моето следване. Записах Европеистика в Русенския Университет. Тогава не подозирах, колко добре се подреждаше пъзелът на живота ми.

Дядо много се зарадва. Беше въодушевен от това, че ще изучавам наука, която можеше да допринесе за доброто на България. Много ми се радваше и ме подкрепяше. Вечер, като се прибирах от лекции, понякога ме разпитваше какви предмети изучаваме. Радостта в очите му беше едно от малкото неща, които ми помагаха да се примиря с това, което бързо бях осъзнала: че всъщност се нуждаех от по-стимулираща академична среда, за да развивам уменията си и да се чувствам на място. Когато заболя и го приеха в болница, гледах по време на кратките свиждания да му разказвам за моето ежедневие в университета, и това винаги го разведряваше.

Дядо почина през пролетта. Само две години след като бях написала в дневника си текста за първия сняг и неговия родопски сън.

Май 2007 година, Мартен

Излязох на двора рано сутринта. Искаше ми се да набера най-хубавите цветя. Набрах от люляка и почнах да свивам венеца. Мислех си: какво беше животът? Един венец от люляк… Все ми се струваше малък. Исках още и още цвят да кича по него. Исках да вплета в този венец всичкия люляк на този свят, и пак нямаше да ми стигне. Кичех го, докато имах сили.

Не можех да рисувам толкова рано сутринта, докато росата още беше по люляка и рисуваше по-добре от мен. Но тази сутрин беше различна. Не с бяла боя, със злато исках да изпиша буквите от името му. Исках да изпиша най-хубавата си картина, а ръцете ми така трепереха. Сълзите изпълваха очите ми, но не губех от поглед творението си. Рисувах букви по дървения кръст.

*

Надвечер, като дойдеше хлад, отивах. На гости ходех, в друг свят. Залезът край Дунава в онези дни все беше огнен. И венецът ми, вече изсъхнал, си беше все там и кичеше сухата пръст с аромат на вино. Току да се умисля – и чувам глас. Вдигам поглед да го видя – нищо не виждам. А птичето пее ли, пее. Ела да те видя. Не идва. Не иска да го виждам, а пее. Веднъж така, втори път така, все ме посреща и все песни ми пее. Понякога му свирвах с уста и почвахме да си говорим. Понякога мълчах, но пак си говорехме.

Свикнах с птичето и нашите разговори. Като си тръгвах, идваше след мене и чак до края на алеята с боровете къдреше чудните си песни. Така си изпращаше гостите моето птиче. И сякаш за мен не беше птиче, а Ангел. Сякаш не пееше песни, а ме милваше с думите: Как си, Сиско? Не измръзна ли? 

8 юли 2020 година, Берлин

С дядо си отиде и възможността да му задам въпросите, които днес не ми дават мира. Останаха само песента на моето пиле край Дунава и няколкото страници от дневника ми, посветени на дядо. Как ми се искаше въпросите да ми бяха хрумнали по-рано. Смъртта му беше първото събитие в съзнателния ми живот, което ме накара да вкуся от горчивия вкус на безвъзвратността.

Какво ли не бих дала, за да получа правото да поговоря с него отново – в сегашното си, пораснало аз. Нали наистина никога през живота си не беше убивал човек? Как беше преживял несправедливото обвинение и присъдата? Как беше съумял да съхрани психиката си и цялата си човещина през всичките години, прекарани в затвора? За каво си е мислил по цял ден, докато е бил там? Как е заспивал? Какво е сънувал? Какво му е давало надежда? В какво е вярвал? За какво е мечтал? Кого е обичал? Дали не би поговорил с някого за травмите от насилието в ареста и мъченията в затвора, за тежката работа в мините в Мадан, за страховете и срама в онези първи дни и нощи след изселването, прекарани под ореха на селския площад в крайдунавския Мартен? Безброй въпроси, на които никога няма да получа отговор. По-добре да се откажа.

Но има един въпрос, от който не мога да се откажа. Как искам да можех да върна времето назад и да го попитам само това:

Как си се чувствал тогава, дядо?

Днес, когато като начинаещ психотерапевт задавам този въпрос на чужди хора и даровете на терапията лекуват техните душевни рани пред очите ми, се питам, как е възможно никога да не съм питала дядо точно това …

Беше ми разказвал още като дете за затвора, но знаех само за човека до него, на когото му побеляла косата за една нощ като му издали смъртната присъда, и за един друг човек, който цяла нощ, до сутринта пял, преди да го разстрелят на изгрев слънце. Тези истории за мен бяха като приказки, и аз, в моето детско съзнание, никога не си представях дядо като герой в тях, а само като смелия разказвач, който умееше да ме заплени и който беше станал свидетел на нещо вълнуващо. Никое дете от моя клас нямаше такъв дядо. И в разказите за полка му на Голямо Конаре пак не виждах дядо като офицер. Виждах едно планинско било и по него войници, които си почиват. Така си го представях – от едната страна – България. От другата – Гърция.

И понеже историите му винаги свършваха толкова бързо, аз всеки ден му се молех: Айде, дядо, пак да ми разправяш за едно време. Очите на дядо светваха, той ме взимаше в скута си и почваше да ми разправя бавно историята за човека с побелялата коса и за този, който пял до сутринта, и аз се пренасях в миналото му, успокоена от аромата на пушен родопски тютюн, който винаги се носеше от ръцете на дядо.

За пръв път се замислих над истинските му преживявания и моите въпроси без отговор едва през лятото на 2011 година. Бяхме се събрали в моята съседка и приятелка от Париж, Мюриел, в нейната квартира на ул. Розенталерщрасе в Берлин-Мите. Всяка седмица се събирахме в тях да гледаме филми от различни държави. Бяхме част от международна група-стипендианти на немския Бундестаг и стажувахме за няколко месеца в екипите от научни сътрудници на депутати от различни партии. Тази вечер беше ред на Израел. Нашият приятел Дрор донесе филма Валс с Башир на режисьора Ари Фолман, изобразяващ търсенето на Фолман на изгубените му спомени от Ливанската война през 1982 г. Филмът-шедьовър показва в графики спомените на един войник от службата му по време на Ливанската война. Действието се развива предимно в кабинета на един психотерапевт, а спомените на войника, за които започва да говори, подбуден от повтарящ се сън за кучета, които го гонят, за да го разкъсат, отвеждат в Сабра и Шатила, където през една безкрайна нощ, сред разтърсваща тишина, ливанската полиция избива хората, техните деца и възрастните им родители в палестински бежански лагер.  А Фолман си спомня, че е бил сред войниците, стрелящи пламъци в небето, за да бъде осветен бежанския лагер за ливанската полиция.

Дни наред, след като бяхме изгледали филма, аз не можех да спра да виждам покъртителните рисунки от него като живи картини в съзнанието ми. И до ден днешен не мога да кажа какво точно в многопластовия му сюжет ме беше заинтригувало толкова силно. Знам, че ми напомняше на Сребреница. Може би, защото всеки ден в Парламента тогава се виждах с Йосип Юратович – депутат от немската социалдемократична партия, при когото стажувах, който беше родом от Хърватска, и който често ми разказваше за войната в Югославия. Знам, че по него време за пръв път в живота ми като възрастен започнах да се замислям за ролята, която войните играят в живота и психиката на човека.

Някъде по това време войните престанаха да бъдат за мен дати от учебника по история и започнаха да се превръщат в съдби на отделни хора. А историята на дядо изгуби романтиката на детската ми представа за героизъм и започна да добива контурите на един съдбовен травматичен опит, преживян от човек, когото толкова много обичах; опит, който се беше влял не само в кръвта на баща ми, но и в кръвта на моята собствена психика.

Едва в началото на трийсетте си години, в ролята си на клиент в рамктие на преживелищния опит по време на обучението ми по психотерапия в Институа „Алберт Песо“ в Оснабрюк, като изневиделица аз щях да почувствам и осъзная, колко безпределно и безнадеждно, колко неутешимо беше съчувствието, което несъзнателно изпитвах към покойния ми дядо заради несправедливостта и страданията, които беше преживял и за които никога с никого не беше говорил. Въпреки, че спомените ми за него почти не присъстваха в съзнателния ми ежедневен живот в Берлин, неговата история беше станала част от моята.

Март 2022 година, Берлин

Животът все пак го е обичал, защото въпреки, че Народният Съд го е бил осъдил на смърт, добър адвокат – дядото на Соломон Паси – успява да докаже, че престъплението, в което е бил обвиняван, не се е състояло. Не успява да го спаси от затвор, но спасява живота му.

През пролетта на 2020 година бях в София заедно с нашите колежани за един от модулите на обучителната ни програма в Гьорделер-Колег. Всяка година едно от обученията се провеждаха в една от по-новите страни-членки на Европейския съюз. Посетихме Дипломатическия Институт, където си говорихме за енергийна и дигитална дипломация. Дискутирахме с Ирина Недева и Петя Дюлгерова по темите за свободата на словото и проблемите на дезинформацията. Посетихме неправителствени организации, които споделяха с колежаните своите стратегии в неуморната си борба за демократично развитие. Бяхме поканени на среща с президента и с народни представители в сградата на Народното Събрание. Бяхме планирали и дискусия, на която редом с проф. Ингрид Шикова беше поканен и Соломон Паси – колежаните от Украйна, Грузия и Молдова силно се вълнуваха от опита на България от годините на присъединяването към Европейския съюз. Една мечта, която за техните страни още не се беше сбъднала, въпреки напредъка в демократичното им развитие, и за която за съжаление нямаше изгледи в скоро време да се сбъдне. Бях истински горда, че имаме с какво да се похвалим. Че имаме опит, от който други могат да се учат – противно на усещането, с което израстнахме, че като нация, видиш ли, в нищо не сме успешни.

Избухването на COVID-Пандемията осуети част от нашите планове и се наложи аз и моите колеги, вместо да модерираме образователни дискусии, в рамките на час да организираме транспорт обратно към дома на колежаните ни от десетки страни и на г-н Ферхойген, докато България затваряше границите си една по една. В последните минути, преди да напусна града в шок от случващото се, успях да направя едно – да предам писмото на баща ми до Соломон Паси, който не подозираше, че дядо му беше спасил живота на моя дядо.

В писмото си баща ми пишеше: „Баща ми, Ангел Василев Гарелова, е роден през 1920 г. в Смолян, от където е и моята фамилия. Произхожда от Гърция. Преселници от Янина. Имахме имот на Чинаря. Там беше хотелът и пивницата на дядо ми Васил Гарелов. Там е бил центърът на Смолян навремето.

Баща ми завършва средното си образование в Търговската гимназия в Пловдив. След това започва да следва Икономика във Варна. По време на следването е мобилизиран и постъпва като младши офицер в Пловдивския гарнизон. 9-ти септември го заварва като офицер в мотострелкова дивизия. Веднага е арестуван и хвърлен в ареста в Пловдив, заедно с целия офицерски състав. (…) По-висшите офицери са изпратени на фронта и никой не се връща жив, а младшите – какъвто е бил баща ми –  са хвърлени в килиите и са били пребивани до смърт. Всяка вечер са изкарвали по един затворник и той повече никога не се връщал. Баба ми, Дора Белева, майката на баща ми и съпруга на дядо ми Васил, ми е разказвала как е ходела в ареста да носи на татко храна, а на връщане са ѝ давали вързоп с кървавите му дрехи. (…)

Един ден в ареста се появил Вашият дядо. (…) Видял ужасен баща ми, проснат в килията: „Ангеле, ти какво правиш тук?“ Татко му отговорил, че си чака реда. Всеки ден по един от затворниците бил разстрелван без съд и присъда. Дядо Ви (…) се обажда на дядо ми Васил, с когото са били големи приятели, и му обещава, че ще предизвика дело и ще се опита да спаси баща ми. Успява (…) и баща ми е изправен пред Народния съд.

Народният съд му иска смъртна присъда. Обвинен е, че е участвал в операция по избиването на партизани в Средна Гора. (…) Дядо Ви (…) успява да намери документи от военната част, където е служил баща ми, които доказват, че неговата част е била окупационен гарнизон в Гърция, в Ксанти, по време на операцията, за която го обвиняват. Доказателствата са били неопровержими. Въпреки това е осъден на 5 години строг тъмничен затвор, 7 години лишаване от граждански права, конфискация на цялото имущество [на родителите му],  200 000 лв. и изселване на цялото семейство на другия край на България. (…)

Баща ми, докато беше жив, никога нищо не ми е разказвал за тези жестоки времена. Той много ни пазеше от тези неща. Ние всички бяхме наблюдавани. Всички имахме досиета. Чак след промените наши познати ни споделиха, че са имали за задача да ни наблюдават. Всичко, което знам, го знам от моя чичо. (…)

Преди да почине [баща ми,] се наложи да го водим на рентген, имаше пневмония. Когато лекарят излезе със снимката, ме попита: „На този човек защо са му начупени ребрата? Да не е катасрофирал?” Не, не беше катастрофирал. Беше катастрофирала държавата, на която е служил. (…)

Баща ми си отиде като войник – до последно без да хленчи и без да се оплаква. (…) Това е историята. (…) Благодаря на Вашия дядо, защото без това, което е направил, нас нямаше да ни има (…).“

*

Това е историята на дядо, която живее и в мен.

По принцип историята му си мълчи. Само понякога, когато най-малко очаквам, както в онзи декемврийски обяд в Айнщайн Щамхаус, разбужда, без да ме пита, лавината от тъга в мен и разпалва неутешимо отчаяната ми любов към Родопите – родното място на дядо. И към мира и свободата, по които сам е блянувал. И които днес ние приемаме за даденост.